Архитект Петкана Бакалова:
„Повече от 20 години се занимавам основно с архитектурно-строителна реставрация. Работили сме по всякакви обекти – архитектурни и археологически, от различни епохи: от преди новата ера до XIX–XX век. Покрили сме наистина голям спектър от дейности. В компанията, в която работим, имаме над 150–200 обекта, значителна част от които са реставрационни.“

Въпрос: Разкажете за темата на днешното събитие и Вашето участие в него.

„Получих покана от Баузентрум. За мен е изключително удоволствие да споделям опита, който съм натрупала, и да чувам какво са направили колегите. Винаги се учиш от работата на другите – това е най-интересното.“

Въпрос: Представихте проекта за гробницата „Оструша“. На какъв етап е той?

„Обектът е завършен, но все още има предизвикателства. Оказа се, че не можем напълно да отговорим на параметрите на микроклимата, затова се извършват допълнителни изследвания. Задачата беше изключително сложна – като архитектура, като художествен образ. Отказахме се от много варианти, преди да стигнем до последното решение, което изглежда просто и ясно.

Предизвикателствата бяха много. Обектът не е само архитектурен и не е само експозиционен. Имаше и технологични трудности – например как да се натрупат задните маси, без да се свличат. Могилата е с диаметър 70 метра – огромен обем. Голямото предизвикателство беше да опазим обекта през цялото време, да осигурим подходящ микроклимат и да не го нараним механично.

Трябваше да преместим саркофага с две изключително тежки греди – по 15 тона всяка, с дължина 18 метра. Самият кофраж беше предизвикателство – имаше отделен проект за него. Много от дейностите до този момент не бяха изпълнявани в България. Работеше се в тежки условия, с много приключения и примеждия. Основната задача беше как да предадем саркофага – на 2500 години – на следващите поколения, дори в случай на катаклизъм или унищожаване на сградата.

Използвахме едновременно иновации, „почти космически технологии“, както и напълно естествени материали. Колкото и интересна да е химията, тя не е изпитана във времето. А ние мислим 2500 години напред.

Архитектурният образ беше друга голяма тема. Сблъскахме се с факта, че саркофагът тежи 60 тона – 40 тона е каменната стая, 20 тона – капакът. И всичко това буквално „стои във въздуха“. Когато започнахме разкриването, предизвикателството беше да уплътним конструкцията отдолу. Трябваше да намеря съвременен конструктор, който да изчисли статика с камък и метални скоби.“

Въпрос: Как съвременните архитектурни похвати помагат да се съчетае историческата стойност с модерните изисквания?

„Най-важното, което използваме от новите технологии, е в етапа на проучванията. 3D сканирането вече е норма. Геофизичните изследвания ни помогнаха да открием металните скоби между камъните – невидими за окото. Изследвахме земната основа – плътност, носимоспособност. Проучвахме микропукнатини, които могат да доведат до спукване на саркофага. Лабораторно изследвахме камъка и разтворите.

Технологиите помагат в диагностиката – а тя предопределя правилното решение. В самите решения се придържахме към изпитаните рецепти от древността. Траките са използвали техники, които до днес не разбираме напълно – например фини слоеве от 2–3 мм, които са издържали 2500 години.“

Въпрос: Как оценявате механизмите за финансиране на исторически ценни обекти?

„В повечето случаи механизмите за финансиране вредят на обектите. Проектирането се случва много преди изпълнението, а през това време технологиите се развиват – но ние сме длъжни да изпълняваме проекта точно.

Друг сериозен проблем е времето между проектирането, сметките и самото финансиране. При „Оструша“ стигнахме до конфликт с общината. В крайна сметка при откриването ни благодариха за устойчивостта и твърдостта, че не съм се отказала. Намерихме допълнително финансиране и успяхме да направим временно укрепване.

Сроковете са твърде кратки – в тях не може да се правят качествено и проектиране, и реставрация. Не може да се разчита само на европейски пари – нужна е национална политика.

Културното наследство не е просто красота. То е запис на социално-икономически отношения, на технологии, от които все още се учим. То е материална памет. Не случайно в Италия опазването му е част от националната сигурност.“

Въпрос: Как избрахте да се занимавате с археологическа архитектура?

„Пътят ми към реставрацията започна с една сграда в общината, в която работех. Имаше предписание да бъде съборена, защото била в тежко състояние. Казах: „Моля ви се, недейте – ще намерим пари, ще измислим нещо.“ Така започна моят интерес към опазването. Записах двугодишен специализационен курс и оттогава вече 20 години се занимавам само с реставрация.

Много е трудно да правиш реставрация, когато си млад. Младият архитект иска да блесне, да покаже на света какво може. И аз съм била така. Но в реставрацията трябва да си много скромен. Най-добрият реставратор е този, за когото никой не знае, че е бил там. Надявам се повече млади колеги да ни последват.“

Въпрос: Каква е Вашата прогноза за бъдещето – ще успеем ли да опазим паметниците на културата?

„Да. Странно е, но вярвам, че ще успеем. Колективната памет е важна – колкото по-богата е, толкова по-бавен е напредъкът, но е по-устойчив. Имам чувството, че сме изостанали и затова „с малка раничка вървим бързо“. Но имаме дълбока, почти животинска свързаност с нашите земи и нашето наследство.

Както в биологията и генетиката е нужна разнообразна комбинация, за да се получи здрав организъм, така и в културата глобализацията води до универсалност. Но ние имаме ресурс – памет, корени и инстинкт да пазим.“